Какво научихме за тормоза от учениците и учителите?
Отправна точка на нашия подход е да уважим перспективата на децата. Ние изслушвахме внимателно и научихме много от 514-те ученици, с които работихме в седемте държави. В различните страни училищният контекст беше много различен. Въпреки това децата показаха, че независимо къде живеят, растат и учат, гледат на света по сходен начин. В уъркшопи за овластяване, ориентирани към детето, давахме възможност на учениците да споделят активно своите идеи, да си представят, да разсъждават, да мечтаят и да дават глас на вижданията си за тормоза в училище: „Чуй ме! Имам много да ти разказвам!” Именно така ние, възрастните, можем да чуем техните нужди и притеснения. Заедно с децата създадохме специална книжка, “Чуй ме! Какво ни разказаха децата за тормоза и безопасността в училище”. 
Повече от 100 деца и юноши в училищна възраст участваха в специално разработени интервюта и дискусии във фокус групи, изразявайки мнението си във връзка с тормоза. Децата обрисуваха тормоза по различни начини. Интересно е, че независимо от разликите, те споделиха сходни истории за своето разбиране за тормоза и проблемите, пред които се изправят в училище. „…Тормоз може да е, когато приятелите ти се обърнат срещу теб, и тогава преставаш да искаш да ходиш на училище.“ (дете, 9 г., Великобритания). Включването на децата в дискусията за това, как преживяват и се справят с тормоза в училище, има и друга важна страна – така се защитава правото им на участие в политики и практики, които ги засягат пряко, като се адресират техните проблеми и нужди. Имайки предвид това, ние изведохме две важни препоръки: винаги включвайте децата и винаги приемайте сериозно техния принос.
Какво е тормоз?
Етимологичните корени на думата bullying (тормоз на англ. ез. – Б. пр.) могат да бъдат проследени до ХVІ век, когато my bully означава „скъпи“, „любими”, водейки началото си от нидерландското boele. В съвременното си значение се появява век по-късно, но едва през ХХ век думата получава научното определение, използвано днес. Като глагол to bully означава: сплашвам, плаша, доминирам и др. Bully е човек, който използва силата или властта си, за да плаши или наранява по-слабите (Oxford Advanced Learners Dictionary, 2016). Професор д-р Дан Олвеус, преподавател по психология в Норвегия, е смятан за пионер в изледването на тормоза и близо 40 години работи върху програми за превенция (Hazelden Foundation, 2016). Неговото определение гласи: „Ученик е тормозен, когато многократно във времето е излаган на негативни действия от страна на един или повече ученици …. Негативно действие е , когато някой умишлено причинява или опитва да причини травма или дискомфорт на друг човек чрез физически контакт, чрез думи или по друг начин.” (Olweus, 1993) Тормозът е сред най-неуловимите форми на агресивно поведение и насилие. Но не всеки акт на насилие е тормоз. Според проучване, направено от СЗО, върху поведението на деца в училищна възраст, за тормоз може да се говори, когато ученик е: “дразнен нееднократно по начин, който не му харесва… Не е тормоз обаче, когато двама ученици с приблизително еднаква сила или власт се карат или бият… Не става дума за тормоз и когато с даден ученик се закачат приятелски и игриво.” (Craig et al., 2009) Най-характерната черта при оказването на тормоз е диспропорционалното и небалансирано силово отношение между тези, които тормозят, и онези, които са тормозени. Нещо повече, това не е случайно или изолирано явление, а поведение, повтаряно многократно и продължително във времето спрямо същия човек, с когото съществува подчертана разлика в силата. Чрез различни актове на тормоз по-силният ученик (ученици) системно, целенасочено, злонамерено и безмилостно се стреми да нарани, навреди или да сплаши по-слабия. Тормозът не е просто дразнене, а много сериозно, оставящо травматични следи действие, защото тормозеният не може да се защити със собствени усилия. Тормозът не спира от само себе си, без външна намеса (Gugel, 2014). 
Oлвеус разграничава три основни типа тормоз:
- физически: удряне, блъскане, ритане, щипане, задържане на друг ученик чрез физически контакт
- вербален: заплашване, дразнене, обиждане, продигравки, изнудване, наричане с обидни имена, разпространяване на лъжи и слухове
- eмоционален/психически: избягване, игнориране, преднамерено изключване от група или занимание, манипулиране, осмиване (социален тормоз);
Можем да добавим към тази класификация още[1]:
- Сексуален тормоз: сексуализирани прякори, словесни коментари, бележки и надписи със сексуално съдържание, показване на неприлични жестове и действия, разпространение на истории и изображения със сексуален подтекст, сексуално докосване, показване на порнографски материали, показване на интимни части на тялото и сваляне на дрехи, подтикване или принуждаване към сексуални действия, заснемане в сексуални пози.
Друг известен изследовател на тормоза – Кен Ригби е бивш учител, психолог и учен, който работи върху темата повече от 25 години. В мащабните си изследвания и публикации той хвърля светлина върху динамичния характер на явлението. Тормозът включва: „Желание за причиняване на болка + болезнено действие + силов дисбаланс + (типично) повторение + несправедливо използване на сила + видимо удоволствие у агресора + чувство у жертвата, че е потискана” (Rigby, 2002). 
Бързо напредващата през последното десетилетие кибер комуникация се превърна в изключително важно средство за себеизразяване на децата и младежите, платформа за виртуално общуване и социални връзки за т. нар. „дигитално поколение“. Пространствата за кибер комуникация обаче носят различни рискове от оказване на тормоз. Под „кибертормоз“ се разбира използването на електронни медии (Интернет, смартфони, електронна поща, Фейсбук и социални мрежи, чат програми и програми за текстови съобщения, напр. WhatsApp, Viber, Skype, Instagram, видео и фотографски платформи и уебсайтове) за причиняване на вреда на друг човек. Това могат да са смущаващи съобщения, обиди, сексуално преследване или посрамване, и подигравки. За разлика от традиционния тип тормоз, най-често кибер насилниците са анонимни. Киберласкателството е друго явление, свързано с дигиталното поколение, с тревожни размери и последствия; при него Интернет се използва за установяване на (виртуален) контакт, сексуален тормоз и в крайна сметка – сексуално малтретиране на деца и младежи (Unabhängiger Beauftragter für Fragen des sexuellen Kindesmissbrauchs, 2015). Няколко други явления, като киберсексизъм (онлайн насилие над млади момичета с цел обида, тормоз, унижение, разпространение на слухове, които повлияват живота и извън интернет средата), кибермизогиния (онлайн омраза или презрение към жени или момичета) и секстинг (от секс+текст, размяна на съобщения, снимки или клипове със сексуално съдържание между двама партньори) са много подобни – всички те се основават върху дълбоко вкоренени стереотипи, свързани с пола (Съвет на Европа, 2013). Стереотипите за това какви са или би трябвало да бъдат жените (момичетата) и мъжете (момчетата) в определен социален и културен контекст могат да се окажат твърде строги и да породят тормоз въз основа на пола и неравенство.
Кой участва в тормоза?
Ситуацията на тормоз рядко включва само две страни, традиционно определяни като тормозещ и жертва. Обикновено става дума за повече от двама участници с различни роли, според динамиката на статуса и силовите отношения в групата. Много често тормозът се извършва, за да получи тормозещият определен статус от наблюдателите – “най-силен, отворен, готин, известен, лидер”. Моделът на тормоза може да се представи като триъгълник или дори четириъгълник, включващ ролите на тормозещ, помощници на тормозещия (наричани също и „последователи“), тормозен, странични наблюдатели и евентуално защитник (защитници), които подкрепят активно жертвата, като заемат ясна позиция и се противопоставят на тормозещия (BPB, 2016). [1] Механизъм за противодействие на училищния тормоз между децата и учениците в училище, МОН, България
Корени на тормоза
Всеки може да бъде тормозен; не съществува пряка връзка между външния вид или личностните характеристики и риска да бъдеш подложен на тормоз. Жертвите не би трябвало да носят отговорност или вина за ситуацията, в която са се озовали, и не могат да бъдат обвинявани за нея. Как можем да разберем, че дадено дете е подлагано на тормоз или участва в тормоза като извършител? Тормозът, на първо място, е модел на общуване и социално взаимодействие, чиято цена е висока и за двете страни. Децата, които тормозят други деца, обикновено страдат от несигурност, страх и емоционални травми, на които не се обръща адекватно внимание в семействата им (ЧУЙ МЕ!, 2016). Много автори смятат, че емоционалната среда у дома е важен фактор, за да станеш както тормозещ, така и жертва. Липсата на топлота между родителите или между родители и деца, прилагането на каквото и да било насилие вътре в семейството, в съчетание с липсата на ясни и устойчиви правила, могат да допринесат за влизането в роля на насилник. Олвеус (1993) твърди, че прекалено покровителственото отношение на родителите може да увеличи риска децата им да станат обект на тормоз. Тези деца по-често биват тормозени от връстниците си. 
Олвеус очертава няколко характеристики, обвързани с по-голяма вероятност ученикът да стане обект на тормоз, напр. стеснителност, несигурност, пасивност, ниско самочувствие, липса на приятели (Pregrad, 2015). Обикновено отличаващите се от връстниците си, напр. заради етническа принадлежност, вяра, полова идентичност, сексуална ориентация, са изложени на по-голям риск от тормоз. Също и децата със специални образователни потребности, физически недъзи или обучителни трудности, са изложени на особено висок риск. Най-разпространените черти на децата, склонни да тормозят другите (Olweus, 1993, Taglieber, 2008, Pregrad, 2015 etc.), са: нужда от висок статус и власт, силно желание да контролират и доминират, импулсивност, липса на емпатия, търсят признание на статута си като „даващи тон“ на групата, изпитват радост при вида на потиснатата жертва (Rigby, 2002). “Често и децата, които извършват насилието, и онези, които са обект на тормоза, изпитват сходни вътрешни противоречия. Някои деца си слагат „щит на насилници“, за да прикрият слабостите си и да предотвратят възможността да се превърнат в жертви. Маската на насилник прикрива вътрешната им уязвимост. Повечето извършители на престъпления срещу личността са били жертви на насилие в детството си.” (ЧУЙ МЕ!, 2016).
Какви са последствията от тормоза?
Много изследователи (Sanders 2004, Deater- Deckard, 2001, Rigby & Cox, 1996, Eronet al., 1987, Kumpulainen, Räsänen, & Henttonen, 1999, Galinsky & Salmond, 2002) показват краткосрочното и дългосрочното отрицателно въздействие от тормоза както върху тормозените, така и върху насилниците. Следствия от тормоза: отхвърляне от връстниците , простъпки, престъпност, психически смущения, влошена способност изобщо да се общува с хора, повишен риск от друго насилие в училище . Децата, които тормозят, са по-застрашени от антисоциално и престъпно поведение в юношеска и младежка възраст и въвличане в престъпна дейност като възрастни (Olweus, 1992), защото свикват да нарушават границите и правилата на поведение не само в училище, но и в къщи и на всякакви обществени места, трайно пренебрегват правата на другите и лесно настройват хората срещу себе си. Имат трудности да създават нормални пълноценни взаимоотношения. Като възрастни също имат тежки периоди на депресия, злоупотреба с алкохол и психоактивни вещества. Голяма част от тях приемат света като грубо безкомпромисно място, в което важното е да надделееш над другите, а не да те приемат, да получават доверие, близост, разбиране и подкрепа, остават ограничени в модела – налагане – подчиняване и отношението им към другите хора остава враждебно, подозрително и провокативно. Парадоксално се оказва, че част от последиците от тормоза са еднакви при тормозещите и при тормозените, нещо повече, наблюдава се и предаване на тези нагласи и поведение и в следващото поколение.Смята се, че депресията е най-честият психичен проблем вследствие на тормоз (Kaltiala-Heinoet al., 1999). Тормозените деца се чувстват ограбени, нещастни и с накърнено самочувствие. Често изпитват тревога, срам и дори вина за случилото се с тях. В училище обикновено са аутсайдери без приятели, самотни и изоставени (Olweus, 1993). Приятелските им отношения често се прекъсват поради страха да се доверят на връстниците си. Негативните последствия излизат извън сферата на емоционалното и психическото им здраве и засягат също успеха в учението и може да намалят мотивацията им да ходят на училище и да се развиват.
